a Явор Хаджиев 11 hónapja
743
Még több ilyen
Както обществото ни е пленник на идеята за представителна демокрация до степен, до която гражданското участие едвам намира място, същото се случва и в училище.
Учениците, например, имат избора да участват в ученически съвет, ако бъдат избрани за него, но нямат механизми за индивидуално участие (подписка, партиципативен бюджет, други...).
Интересен и важен текст:
Manifest-uchenicheski.pdf - Google Диск
Социалният аспект се случва на терен, при пряка работа с учениците в посока очертаване на техните искания и образователни приоритети според тях, съответно и представянето на тези пред ръководството на училището, така че действието и мотивацията за него идват от долу, вместо да бъдат налагани на волята на учениците
Затова, за да е истинско участието и ученическото самоуправление, трябва да се позволи на учениците да определят кога или поне как да изглеждат тези механизми (изисква експериментация на терен)
Институционалният аспект представлява механизмите, които биват задействани за управлението на органа и които определят неговата форма и функции
Когато освен последици за себе си, нарушаването на правилата от страна на ученика води и до последици за семейството му, то тогава има голям шанс той да бъде по-внимателен, а неговите родители по-бдителни за това как той се отнася с другите в училищната общност. Това има педагогическа стойност дотолкова, доколкото демонстрира, че нашите действия засягат другите около нас.
В португалското законодателство (Статут на ученика и училищна етика) са предвидени санкции за родителите.
От друга страна, възпирайки или намалявайки нарушаването на правилата в училище, сериозните, навременни и разнообразни последици биха помогнали на другите ученици да учат в по-безопасна и спокойна среда.
Понякога, или често, се забравя, че когато се има предвид правото на образование на ученик нарушил правилата, трябва да се има предвид и правото на образование, сигурност и физическо и психическо здраве на засегнатите от нежеланото поведение ученици. Учителите също имат право на сигурност и физическо и психическо здраве, и не е редно обществото да очаква от тях да бъдат камъни, които всяко дете да може да погази без последствия. Тоест, липсва равновесие между последици предвидени за неспазване на правила от страна на учители и последици предвидени за неспазване на правила от други страни в образованието.
Учителите не са камъни, а са стъпала към по-добро бъдеще за учениците и за обществото, и заслужават добро отношение от страна на ученици и родители. Когато учителят нарушава правила и си позволява да се отнася недостойно към учениците, е редно той да бъде санкциониран - и в това отношение законът е много по-строг, защото освен санкции на самата образователна система (един пример е забрана за упражняване на професията), учителят подлежи и на санкции от Кодекса на труда и пряко застрашаване на неговия поминък. Отделно, ако е приложимо за казуса, той носи и наказателна отговорност.
Нужна е добра артикулация между ЗПУО и Закона за борба с противообществените прояви, така че учителите да имат активна роля в задействането на мерки от втория закон, винаги когато мерките предвидени в ЗПУО се оказват недостатъчни за решаване на поведенчески проблем на ученик в училище. Често, нарушенията на правилата в училище, по своята сериозност, са по-годни да се разглеждат по ЗБППМН - побоища, умишлено разрушаване на материална база, ползване на наркотици, обиди и агресивно поведение към учители и непедагогически персонал. Запълването на пропастта между двата закона би довела до по-адекватен инструментариум в училище за борба със сериозните и системни нарушения.
Един от големите проблеми на настоящата образователна система, е че много от дейностите в нея се случват проформа. В голяма степен, това се дължи на затрупването на учителя с отговорности и задължения, за които той няма времето и силите, но трябва да отчете като направени.
Някои, а може би доста, от тези отговорности нямат пряка връзка с обучението на учениците.
Начинът на атестиране на учителите може да бъде усъвършенстван. В момента, учители оценяват колеги от своето училище. Това има предимства, но има и недостатъци. Трябва да се помисли, дали не е по-удачно в името на обективността и добрите отношения между колеги, учители от едно училище да оценяват учители от друго училище, което е географски разположено далеч и избрано на случаен принцип. Това ще повиши и стимула на атестираните учители да правят добри портфолиа, които да отразят максимално добре работата им.
Анализ и сравнение на подбора на директор в Португалия: https://docs.google.com/document/d/150gEA6SvP5RN2v9LWYCNai1OM3UJN2apNPjqTob-VjI/edit?usp=sharing
Пример: в момента, всеки месец зам. директорът изпраща до РУО справка/доклад с отсъствията на учениците за месеца.
С електронните дневници целият процес може да е автоматизиран и отсъствията да се изпращат автоматично от системата към РУО в края на всеки месец. //Вече имаме промяна в тази насока и отсъствията се извличат от електронния дневник.//
Вместо да изхаби два часа в тази работа, зам. директорът по-скоро може да влезе в час на учител, да го наблюдава, и след това да даде обратна връзка на колегата си и така да допринесе за подобряване на образованието в училище. От друга страна, вместо класният ръководител да събира и връчва данни за отсъствия, той може да отдели повече време на менторската си функция, както заложена в закона, или да повече време за подготовка за час - което отново би означавало по-добро образование в училище.
Всичко това без помпозни програми и хиляди милиони левове, а просто с промени в структурата на самата системата така че, един от най-ценните ресурси, времето и усилията на учителите, да отива за подобряването на образователния процес.
Идеята на цялата промяна в системата е тя да заработи ефективно и така сама по себе си да "проходи".
По настоящем се разчита на допълнителни и донякъде хибридни механизми и мерки, програми и проекти, които, парадоксално, поради недостатъците и дисфункционалностите на системата, чрез или със която все пак работят, не успяват да осъществяват изцяло целите си. Парадоксът е в това, че програмите, проектите и механизмите съществуват точно за да компенсират недостатъците на системата, но попадат в същия капан на формалността, в която е попаднала и самата система, която целят да подпомогнат.
Липсата на ресурси, като време, както и на нужни умения и знания за изпълняването на много от функциите, които законът вменява на учители и дирекция, е една от причините те да се прилагат различно в различни контексти и, последователно, да имат различни успехи и въздействия -- на много места, чисто формално.
Такава практика би подпомогнала учителите да се съсредоточат повече върху педагогическата си работа, а на учениците да имат повече сигурност по време на междучасията и часовете.
Ако нещо се случи в коридора по време на час, винаги дежурният служител от непедагогическия персонал може да реагира - било то в случай на конфликт, било то в случай на нужда от медицинска помощ или просто информация.
Ако се наложи ученик да бъде съпроводен до медицинското лице в училище, например, вместо учителят да изоставя целия клас за да придружи ученикът, това може да бъде поето от съшия дежурен.
Ексклузивността, която виждаме, например, в португалската образователна система (така че, не е нещо извънземно), би допринесла за съзнанието у директорите, че длъжността им изисква всичкото внимание, което могат да отделят.
В няколко от предложенията тук се вижда движение от местно ниво към държавно ниво на управление/администрация. Това не е случайно. В много общини в България, местната управа не показва истинска воля да работи за образованието на гражданите - а често и няма кадрови/компетентностен ресурс за това. Измежду множеството задължения и отговорности на общините, образованието често остава нещо, което не е приоритетно или е приоритетно, дотолкова, доколкото е възможно чрез него дадена община да осъществява проекти от европейските фондове.
Друг проблем е, може би, от електорално естество. В едно малко до средно населено място, местните управници лесно могат да се подадат на изкушението да ползват училищата и благата, които те предлагат (в очите на гражданите), за да повишат резултатите си на изборите. Способността на Кмета и на Местната комисия за превенция и противодействие на противообществените прояви да вземат безпристрастни решения и да налагат санкции е уязвима спрямо натиск от електората.
Много е важно да се има предвид, съвсем трезво, че повече местно самоуправление не е задължително и само по себе си стойностно.
Връщане на повече власт по-близо до гражданите (на местно ниво), не означава, че те автоматично получават повече свобода или дори влияние върху съдбите си и местната общност. Може да се случи точно обратното - тъй като властимащите са по-близо до тях в ежедневието и ги познават лично, както и разпределят повече важни блага, гражданите могат да останат в по-уязвима позиция - особено ако не знаят правата си или не са в състояние да ги отстояват.
А що се отнася до задълбочаване на демокрацията, пътят към това задълбочаване, повтаряме, не е задължително да минава през делегиране на повече функции на Кметове и Общински съвети.
В образователната система, това задълбочаване може да става чрез даване на повече възможност на учителите за ефективно влияние върху управлението на училището, в което работят и върху политиките, които МОН и Парламента приемат и прилагат в сектора на образованието. Последното може да става чрез постоянни онлайн механизми за участие, различни от обикновената публична консултация или от обикновеното изслушване на синдикатите.
Прехвърлянето на правомощия от МОН към общините, що се отнася до образованието, теоретично може да представлява задълбочаване на демокрацията и на местното самоуправление, но на практика рядко има такъв ефект, и навлича непредвидени проблеми на учителите и на училищните дирекции в своя стремеж да работят ефективно и безпрепятствено.
Има много примери по света за централизирани образователни системи, които работят добре и постигат известна равномерност в образователните услуги на национално ниво. Настоящата система в България има ужасно неравни резултати що се отнася до сегрегация, образователна бедност, образователна изолация, и други индикатори, показващи огромното неравенство в достъпа до образование.
Сериозно трябва да се преосмисли цялостният модел на организация на образованието. В настоящият си вид, то е парадоксална смесица от централизъм и местно самоуправление (с общинските училища).
Може да бъде въведен института "дълг за минимално образование" както за ученика, така и за родителя/попечителя, като при не изпълняване на този дълг, законът да предвижда редица прерастващи по сериозност последици, кулминиращи за родителя с наказателна отговорност, а за ученикът със задължителна военна служба при навършване на 18 години и/или забрана, след 18-годишна възраст, за придобиване на право на управление на МПС равностойно на незавършените години от задължителното образование.
Образованието трябва да бъде защитено като юридическа ценност и да бъдат дефинирани престъпления срещу него. То е право, но в едно модерно общество то е и дълг. Липсата на образование влияе негативно на индивида във всяко отношение. Но в днешните общества, в които всичко е много по-свързано от преди, липсата на индивидуално образование засяга пряко или косвено останалите.
Не само родители - а всеки, който възпрепятства ефективното задължително образование, трябва да носи отговорност (това може да са случаи на дискриминация и други).
Това не би представлявало репресия или неправомерно наказание, при наличие, че е дефинирана и обоснована юридическата ценност, която стои на другата везна, и която законът цели да защити.
За повече яснота, следва предучилищното образование да се регулира от собствен, отделен, закон. Законите трябва да бъдат максимално разбираеми, без "слама", за да могат родители, учители и дори ученици да ги познават и ползват без големи затруднения.
Фундаменти за тези реформи:
Всяка стотинка похарчена в силна и универсална социална система в училищата е пряка инвестиция в учениците, защото пряко ги облагодетелства. За разлика от някои програми, които имат висока административна цена и спорно пряко въздействие върху успеха на учениците, потенциала на възвращаемост на инвестицията в здравословно хранене за всички, добри и универсални стипендии, безплатни училищни пособия и безплатен достъп до музеи, екскурзии и други, би имала пряко влияние върху успеха на учениците и готовността им да се обучават, с вторични ползи свързани, например, с изграждането на здравословни навици, културно обогатяване и подобряването на качеството на училищния живот.
Тази политика, както и 90% от финансирането на училищната система, включително на своята единна социална система, трябва да идва пряко от държавния бюджет. Това би гарантирало стабилност и предвидимост на финансирането, както и съзнанието за национална отговорност на държавните органи спрямо образованието в България.
1 - Бележник 2021: Детска бедност и социално изключване | Национална мрежа за децата (nmd.bg)
2 - Brain foods: the effects of nutrients on brain function (nih.gov)
3 - Food and mood: how do diet and nutrition affect mental wellbeing? | The BMJ
4 - Nutrition and Students’ Academic Performance (wilder.org)
5 - Why we eat what we eat: social and economic determinants of food choice | Eufic
6 - НАРЕДБА № 37 ОТ 21 ЮЛИ 2009 Г.
7 - НАРЕДБА № 9 ОТ 16 СЕПТЕМВРИ 2011 Г.
8 - Healthy school meals and educational outcomes - PubMed (nih.gov)
9 - The-quality-of-school-life.pdf (ire-bg.org)
*Главните причини за европейските схеми за плодове, зеленчуци и мляко/млечни продукти, са: подпомагане на европейските земеделци, създаване на навици за здравословно хранене у децата и подпомагане на децата от социално слаби семейства.
Предложение за критерии/показатели за качество в обхвата, посещаемостта и социалното включване на учениците в училище, както и кратък анализ на Механизма за обхват:
https://docs.google.com/document/d/11eqiblGCJpTNv4JThu2ciza04GJpjH_xGCzfDoI9pLA/edit?usp=sharing
Повече информация и аргументация за това конкретно предложение:
За повече информация и аргументация за това конкретно предложение:
Регламентът на ЕС за защита на личните данни не позволява обработването на биометрични данни (допускайки няколко стриктни изключения). Има случаи на училища санкционирани, въз основа на Регламента, за събирането на такива данни, макар и с разрешение от родителите (в Полша и Швеция, например). Регламентът има тежест на закон в държавите-членки на ЕС. За събирането на такъв вид данни трябва да има много силна причина, от неоспорим обществен интерес и специално законодателно решение. Ако смятаме, че ползите от идентификацията в училище чрез биометрични показатели биха надхвърлили многократно рисковете, тогава си струва да се проучи дали от правна гледна точка има възможен вариант. Народното събрание предоставя силен прецедент като в него гласуването се осъществява чрез удостоверение чрез пръстов отпечатък. Ако може в Парламента, защо не в училище?
Алтернатива представлява разглеждането на решения без биометрия. Един вариант би бил проследяване на посещаемостта чрез удостоверяване с лично мобилно устройство, с уникален код, чрез специално приложение, което да може да бъде отключено само от притежателя. Тоест, подход, който не разчита на биометрия, но се доближава максимално до нея по ефикасност. При всеки случай, е спешно да се предприемат смели мерки срещу отсъствията в училищата.
Децата, които посещават училище но не се справят не бива да повтарят класа, защото те нямат вина, че имат различно темпо или различен стил на учене, и че системата (не учителят) не им предоставя достатъчно адекватно обучение. За това, те не заслужават санкция, а по-скоро подкрепа.
Учениците, които отсъстват системно от училище не могат да търсят отговорност от училището, защото то не е отказало да предостави образование. За това, редно е и от педагогическа и от социална гледна точка, ученикът в такава ситуация да повтори класа.
Това трябва да служи за зов за събуждане за неговите родители, които ясно да видят връзката между тяхното поведение и решенията, които взимат и последиците от това за детето им.
В такива случаи, повтарянето служи важна педагогическа функция, защото позволява на ученика да придобие прпуснатите базисни знания и така да не отпадне на по-късен етап.
В момента, учениците със съществени пропуски, които не повтарят класа, продължават да трупат пропуски през годините и в даден момент ако не официално, то реално те отпадат от системата, оставайки огорчени и неограмотени.
Невъзможността учениците от 1. до 4. клас да повтарят е политически коректно, но не работи за висшия интерес на детето и за дългосрочното му развитие. Дали то е вид уважение или по-скоро замаскирано безразличие на системата към детето?
В изследването на И.П.И за ефектите на делегираните бюджети върху бюджетиране, заплати и качество в образованието, се споменава, че в по-големите паралелки се постига по-качествено образование и, че децата в малките училища остават ощетени. Следва тези училища да бъдат закрити винаги, когато това е възможно, се защитава.
По-слабите резултатите в малките училища и паралелки, обаче, могат да се дължат точно на това, че по-подготвените и прилежни ученици се местят от рано в по-големите училища. Оставащите ученици вероятно са от семейства с по-ниско образование и по-ниски доходи, което е пряко свързано и с техните резултати в училище.
Районирането от 1. до 7. клас може би би помогнало да се обърне тази тенденция. Запазвайки повече ученици в по-малките училища е възможно да доведе до повече качество в обучението. Освен това, по-образованите родители са и по-активни в това да искат по-качествено образование за децата си в училище, което е, в крайна сметка, полезно и за учениците от родители с по-ниско образование.
Опасността с районирането е, че може да накара родители да преместят жителството си с цел записване на децата си в други училища. Трябва да се претеглят предимствата и опасностите от районирането и то да бъде сериозно обмислено като вариант ако предимствата надхвърлят опасностите, без табу и идеологически комплекси.
В някои случаи, районирането от 1-ви до 7-ми клас може въобще да не помогне. Райониране в населени места, в които населението е почти изцяло от малцинство, не би имало никакъв положителен ефект. В редки случаи, би могъл да има и негативен.
В смесени населени места, където се наблюдава "бягане" на българи в училище в съседно населено място, районирането, заедно с позитивни стимули за родителите - като безплатни обяди, екскурзии, т.н. (които да повишат атрактивността на училището), би могло да има добър ефект срещу сегрегацията в образованието.
Много е важно и това - там където няма реална нужда от две отделни училища, те да бъдат обединявани. Така ще се премахне нелоялната конкуренция между тези две училища, което ще повиши качеството, и ще се спестят ресурси.
Въпреки традицията на шестобалната система, в училище се усеща конкретна нужда от по-голяма възможност за диференциране на нивата на уменията и знанията на учениците.
При работа в по-малки паралелки, има по-голяма възможност оценяването да действа по друг начин - като истинско проследяване на напредък и ориентир за цели за развитие на учениците.
Масовото училище, което в момента в повечето места съществува, със своите големи паралелки, не позволява на учителя да влага нужното ниво на смисъл, умисъл и персонализация в оценяването. Така то много по-лесно се превръща във вид санкция, когато всъщност трябва да е просто инструмент за диагностига и проследяване на напредък, който да е еднакво полезен и за ученик и за учител.
Някой би казал, че шестобалната система е традиция и за това не бива да се променя. Същите хора може би подкрепят идеята учебната година да не започва на 15-ти септември, което е парадоксално, тъй като традицията е 15-ти септември.
ДЗИ - ученици, които не са български граждани и/или не са учили в България в начален и прогимназиален етап, би трябвало да имат възможнсот да държат ДЗИ по Български като чужд език вместо БЕЛ.
Това цели да създаде условия за повече екипна работа между учителите (по португалски модел).
Изследване на Института за изследвания на образованието показва ясна и значителна връзка между добрата подкрепа и добрите взаимоотношения между учителите и учениците и успеха на последните. Това е особено валидно за учениците от семейства с нисък социален статус.
Имайки това предвид, е редно да предположим, че по-малките паралелки, позволявайки по-силен индивидуален подход в работата на учителя и възможност за по-голямо задълбочаване на отношенията с учениците, допринасят за подобряване на резултатите на учениците.
В някои населени места, гимназии се борят за бройка ученици и понякога се получава така, че в една от тях има паралелки с по 24 ученици, а в други 10-15. Тоест, може да говорим за липса на учители, но може също да говорим и за неуравновесено ползване на съществуващия човешки ресурс.
Повече информация и аргументация за това предложение:
Според изследване на И.П.И, средно близо 4/5 (80%) от училищните бюджети са за разходи с персонал.
Превеждайки заплатите директно от държавния бюджет към банковите сметки на учителите, държавата би спестила ценно време, притеснения и административни затруднения на общините и училищата.
Училищните бюджети, така, биха служили единствено за чисто образователни цели и цели свързани с поддръжка на материална база, което би позволило по-фокусирано и съобразено с реалните нужди на училището училищно управление.
От друга страна, много е важно да се прекратят големите неравенства между крайните възнаграждения на учителите в страната, в зависимост от това в кое училище и в кое населено място работят и това доколко Общината е готова или способна да допълни бюджета на училището. Това не е справедливо. Тук говорим най-вече за училища в малки населени места, където разлики в общия брой ученици има пряко влияние върху способността на училището да дава по-добро възнаграждаение под формата на ДМС и други на учителите.
Тоест, докато има смисъл в това да съществуват по-високи възнаграждения в по не-атрактивни за учителите училища, това е политика, която може да бъде систематизирана и ясно регламентирана, за да не оставя нещата на произвола и индивидуалните способности на училищата.
Това, което е спешно да бъде поправено, са ситуациите, в които учители в едно училище получват допълнителни възнаграждения, защото тяхното училище може да си го позволи, и учители от съседно училище не получават, защото бюджетът му не позволява - или защото имат по-малко ученици, или поради друга причина.
Като цяло, идеята за финансово самоуправление на училищата не е лоша, но често тя води до това дирекциите да бъдат обсебвани от финансови съображения, и фокусът се измества от образованието и неговото качество.
/Имайки предвид допълнителното количество работа и отговорности, настоящото допълнително заплащане на класното ръководство е недостатъчно.
На ниво държава трябва да бъде направен избор - дали да се позволи на множеството училища, които работят с постоянно притеснение за финансовото си оцеляване да функционират пълноценно и извън парадоксите, в които ги поставя настоящият модел на финансиране, като им се даде шанс да работят без постоянно да се притесняват за финансовото си оцеляване.
Повишаването на държавното финансиране на образованието, което много партии защитават, и което "Заедно в час" смята, че трябва да бъде минимум 4,6% от БВП за да се изравни със средната стойност за ЕС, трябва да отиде точно в това да се подобри и да работи по-добре самата образователна система - в архитектурата си, структурално, създавайки условия директори и учители да работят свободни от финансов натиск.
Използването на това увеличение за още програми, проекти и подобни извън-системни дейности - чиято добавена стойност не е ясна, и които създават допълнителна административна тежест за учителите, не смятам, че би довело до устойчиво подобрение на образованието.
При всеки случай, една от основните идеи, или съображения, на който и да е модел на финансиране на образованието трябва да бъде това, учителите и училищните дирекции да работят освободени от финансови притеснения и терзания, за да могат да насочат 100% от усилията си към това да предоставят качествено и обогатяващо душата образование на всяко дете.
Финансиране, което на терена стимулира процеси, които реално водят до по-добро образование - като, например, по-малобройни паралелки и по-голяма увереност при прилагане на правила и процедури за справяне с отсъствия и предизвикателно поведение, е стъпка в правилната посока.
В момента много от предвидените механизми в закона не се прилагат точно поради опасения относно ефекти върху финансирането. Това допринася за още по-голямо задълбочаване на проблемите и за създаване на илюзията, че те не са толкова мащабни колкото на практика са. Механизмите за задържане на деца в училище, на свой ред, освен че слаби, нямат и реална възможност да покажат ефективността си, точно поради горе-посоченото.
